„Стъпки по водата”

Антонин, здравей! Излезе от печат новата ти поетична книга „Стъпки по водата”. Представи ни я с няколко думи.
За мен това е една книга, в която правя своеобразна равносметка на живота си – какво съм спечелил, какво съм загубил, какво остава след мен. Книга на изгубените илюзии и откритите истини. Водата не пази нашите стъпки. Те оставят следи в сърцата ни и релефът на раните чертае живота ни.

Спомняш ли си кога показа първото си написано стихотворение?
Спомням как ученик в пети клас декламирах в междучасието един от първите си опуси. Тогава разбрах, че да си поет е сложно нещо – приемат те със снизходителна насмешка или възторжено потупване по рамото. И в двата случая – оставаш неразбран.

Може ли поезията да разказва истории? И това ли е най-съвършеният начин да се разкаже една история?
Поезията е история на чувствата. Дори, когато е епос, тя се вълнува повече от преживяванията на своите лирически герои, отколкото от историческата истина. Историята нарича войните завоевателни, освободителни, империалистически и т.н.
За поезията – те всички са войни, в които умират хора, в които се открояват любов, приятелство, саможертва…

Председател си на Съюза на българските писатели в Шумен. Има ли днешният литературен свят национално достойнство?
Достойнството винаги е мълчаливо и ненатрапчиво. То не е в кресливите декларации и театрално героичните пози на самозванците и печалбарите. Достойнство е да пишеш стихове когато знаеш, че с хонорара не можеш да си купиш дори един хляб. Достойнство е да пишеш за човека до тебе, а не да възхваляваш властника или богаташа. Слава Богу, в България винаги е имало достойни, има ги и днес. Стихоплетците, които пишат римички за 30 сребърника не могат да носят достойното звание поет.

Какво мислиш за нивото на грамотност в България?
Отчайва ме неграмотността на всички нива – политици, радио и телевизионни водещи, вестникари, ученици и студенти, да не говорим за звезди от риалити шоута или чалга певици. Но така е, когато се говори или пише, за да се направи впечатление, без дълбочина и ясност на мисълта, без да вложиш усилие да бъдеш разбран.

Защо хората се смеят толкова малко?
Защото обществото ни е болно. Защото утрешният ни ден е несигурен и мъглив.Трагикомедията, в която живеем днес предизвиква много по-често презрителна насмешка, отколкото искрен смях.

Какъв девиз бихте препоръчали на днешните млади хора?
Времето е тяхно – да не го пропиляват.
За какво мечтаеш…
За ведри и открити лица край мен.

Антонин Горчев е… човек като всеки друг.

 

МАМА

Мама вече съвсем побеля –
стана тънка и лека, въздушна;
и на гърба й усещам крила
щом за кратко в мене се сгушва.

Чувам я нощем – с татко говори,
после спокойно и тихо заспива.
Скоро ще бъдат заедно горе –
топло е там и е много красиво.

Денем прашинки чисти из къщи,
за да е светло когато си иде.
Гледа нагоре, после се кръсти,
но се обръща – аз да не видя.

А на гърба й трепват крилата
гали ги тихият звезден ветрец.
Знам – ще й литне в небето душата,
но за мен ще отрони перце
пред небесната порта голяма –
благослов да ми прати тя сетен…

Сресва бавно косите си мама –
ореол над главата й свети.

 

 

СЪСЕДЪТ

Отсреща в блока, по високите етажи
до късно светеше и виждах даже
човека, чашата и старото му куче
на самота как всяка нощ се учат.

След новините и рекламите омразни
докато чаках някоя звезда да падне
с две огънчета – тук едно, а другото оттатък –
цигарите ни смигаха една на друга в мрака.

Прозорецът от месец вече сляп тъмнее.
Не лае кучето. Звездите падат едри,
предричат гост, достойна старост…
Къде си, братко мой? Къде е Шаро?

Автор и водещ на "Пресечни точки": Силвия Йорданова (гр. Нови пазар)