Правото на синдикално сдружаване – национално и световно законодателство!

Специален коментар на Радостин Павлов – Общински координатор на КНСБ за Общините Нови пазар и Каспичан

По своята същност синдикалните права са неделима част от човешките права. Правото на трудещите се да се присъединяват към професионални сдружения или да сформират такива са основен елемент от международно признатите права на човека.
Тъй като между човешки и синдикални права има пряка и двупосочна взаимна връзка и обусловеност, за синдикалното движение всички човешки права са от особена важност.

Още по-тясна е връзката между синдикалните и трудовите права. Естествената среда за възникване и реализация на синдикалните права се явяват отношенията, свързани с полагането на труд, и това дава взаимно обусловената връзка между зараждането, съществуването и реализацията на синдикалните и трудовите права.

Имайки предвид значението и важността на синдикалните права, законодателят гарантира в основния закон на Република България – Конституцията – правото на всички работници и служители да се сдружават в синдикални организации и съюзи за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване и правото на стачка за защита на техните колективни икономически и социални интереси.

Освен в Конституцията и редица закони в Република България синдикалните права на българските работници и служители се гарантират и от редица международни актове. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията „международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат”. Това са:

– Всеобщата декларация на ООН за човешките права от 1948 г.;
– Международен пакт за икономическите, социалните и културните права;
– Международен пакт за гражданските и политическите права, (ратифицирани от Република България през 1970 г., в сила за страната от 1976 г.);
– Факултативният протокол към Международния пакт за граждански и политически права, приет от ООНН на 16 декември 1966 г.;

Всички тези документи образуват Международната харта за правата на човека, приета от ООН на 16 декември 1966г. и в тях ясно са прогласени свободата на сдружаване и правото на стачка.

От изключително голяма важност за утвърждаване на трудовите и синдикалните права са Конвенциите на Международната организация на труда, чийто брой надхвърля 170:
– Конвенция №87 относно свободата на сдружаване и защита правото на организиране е въведена през 1948г. и е ратифицирана от над 110 страни (в сила за България от 1960г.). Тя прогласява правото на работниците да създават и да се присъединяват към организации по техен избор без вмешателство на държавата.
– Конвенция № 98, гарантираща правото на свободно организиране и колективно договаряне е ратифицира на от повече от 121 държави, като за България е в сила от 1960г.). Тя обогатява палитрата на профсъюзните права заклеймявайки актовете на дискриминация. Подпомага и улеснява процеса на свободното договаряне между работници и работодатели, за определяне условията на труд и заплащане, посредством колективни трудови договори.
Основните синдикални права по смисъла на Конвенциите на МОТ са:
1. Право на всички наемни работници, без никакви изключения и без каквато и да е разлика, да образуват организации по свой избор, както и да се присъединяват към тези организации.
2. Право на организациите на трудещите се да изработват своите устави и правилници, да избират свободно своите представители, да организират управлението и дейностите си и да съставят свои програми за действие, без каквато и да е намеса от страна на държавните власти.
3. Право на организациите на трудещите се да образуват и да се присъединяват към федерации и конфедерации и всяка организация, федерация или конфедерация има право да се присъединява към международни организации на трудещите се.
4. Организациите на трудещите си не могат да бъдат разпускани или дейността им спирана по административен ред.
5. Право на синдикалните организации на помещения, където да осъществяват дейността си, както и неприкосновеност на кореспонденцията и телефонните разговори.
6. Защита срещу дискриминационни действия при наемането на синдикалнини членове на работа.
7. Защита на синдикатите срещу всякакви действия на вмешателство от страна на работодателите.
8. Право на защита на сндикалните фондове и средства.
9. Право на организациите на трудещите се да водят доброволни колективни преговори за сключване на колективни трудови договори с цел уреждане на условията на труд.
10. Право на синдикатите да осъществяват своята дейност в предприятията и на работните места.
11. Защита за синдикалните членове срещу задържане и арест за действия, свързани с упражняване на техните синдикални права.
12. Право на трудещите се и техните организации на стачни действия за защита на икономическите и социалните интереси на работниците.

На практика изброените документи са само част от международните актове, регламентиращи синдикалните права като неотменима част от правата на човека. Посочените международни стандарти са залегнали във вътрешното законодателство на Република България.

Всички те имат за цел да осигурят допълнителни законови гаранции за реализация на трудовите и синдикални права, които ще ти дадат възможност чрез механизмите на колективното договаряне да бъдат защитени твоето право на труд, на достойни човешки условия, на справедливо заплащане, сигурността на работното място и закрила срещу незаконни уволнения.

В Конституцията е разписано: „Работниците и служителите имат право да се сдружават в синдикални организации и съюзи за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване. ”

Този текст дава право на българските работници свободно, единствено по своя преценка и инициатива, да се сдружават в синдикални организации. Конституцията е върховният закон в Република България и никой друг законов или подзаконов нормативен акт не може да й противоречи.

В Кодекса на труда е разписано: „Работниците и служителите имат право, без предварително разрешение, свободно за образуват по свой избор синдикални организации, добровол но да стъпват и да излизат от тях, като се съобразяват само с техните устави. ” (чл. 4, ал. 1 КТ).

Кодексът на труда доразвива конституционното право на сдружаване, работниците и служителите могат да членуват и да прекратяват членството си в синдикалната организация по свой избор, като се съобразяват единствено с устава на синдикалните организации, в които членуват.

И пак там – в чл. 4, ал. 2 от КТ, се казва: „Синдикалните организации представляват и защитават интересите на работниците и служителите пред държавните органи пред работодателите по въпросите на трудовите и осигурителните отношения и на жизненото равнище чрез колективното преговаряне, участие в тристранното сътрудничество, организиране на стачки и други действия съгласно закона. ”

Когато говорим за представителство и защита на интереси на национално равнище, е важно да се подчертае, че тази функция се признава единствено на онези синдикални сдружения, които едновременно отговарят на следните две условия {чл. 34 от КТ):
– най-малко 50 000 членове;
– най-малко по 50 организации с не по-малко от 5 члена в повече от една трета от отраслите, определени от Министерския съвет в съответствие с Класификацията на икономическите дейности.

Затова за всеки работник и служител е важно да знае кои са национално представителни организации, защото само те имат право да участват в трипартитните структури на национално ниво.

Държавата осъществява регулирането на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения, осигурителните отношения, както и въпросите на жизненото равнище в сътрудничество и след консултации с представителните организации на работниците и служителите.

Сътрудничеството и консултациите на национално равнище се осъществяват от Националния съвет за тристранно сътрудничество.
В органите на тристранното сътрудничество от страна на работниците и служителите могат да участват само представители на синдикални организации, които се признават за представителни на национално равнище.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от КТ: „Синдикалните организации и организациите на работодателите имат право в рамките на закона сами да изработват и приемат своите устави и правила за работа, свободно да избират свои органи и представители, да организират своето управление, както и да приемат програми за дейността си. ”

Законът признава свободата и независимостта на синдикалните организации сами да организират управлението си и програмите за дейността си, като синдикалните членове могат сами да изработват и приемат устава на синдикалната организация. Освен това те могат да определят основните правила, органи и представители, като се съобразяват единствено с изработения и приет от тях устав.

„Органите на синдикалната организация в предприятието имат право да участват в подготовката на всички вътрешни правилници и наредби, които се отнасят до трудовите отношения, за което работодателят задължително ги поканва. ” (чл. 37 от КТ).

„Синдикалните организации и техните поделения имат право по искане на работниците и служителите да ги представляват като пълномощници в съда.” (чл. 45 от КТ).
Всеки работник може да поиска синдикалната организация, в която членува, да го представлява пред съда, като по този начин може да си спести разходите за адвокатска защита.

Трудовата конституция на българските работници и служители – Кодекса на труда – признава тяхната социална функция на синдикалните организации и чрез чл. 46 от КТ императивно разпорежда: „Държавните органи, органите на местно самоуправление и работодателите създават условия и съдействат на синдикалните организации за осъществяване на тяхната дейност.”

Това означава не само предоставяне на помещения, а и поемане на консумативните им разходи, разходи за комуникация и т.н. от страна на работодателя. Често в практиката тези права се доразвиват и чрез колективния трудов договор в предприятията.

Не бива да се отминава факта, че Кодексът на труда установява защитна норма от неправомерни действия на работодатели срещу синдикални активисти, като е посочил случаите, в които се изисква изрично съгласие на териториалните, отраслови и националните ръководни изборни органи за прекратяване на трудов договор на член на синдикално ръководство в предприятието (чл. 333, ал. 3 от КТ).