Мартин Спасов: „България изобилства с интелигентни, любознателни и красиви млади хора, но те не са интересни за медиите.”

„Пресечни точки” със Силвия Йорданова

Здравей, Марти! Представи се на нашите читатели…
Здравейте, казвам се Мартин Спасов, на почти Христова възраст. Всичко, което мисля, че съм, го опровергавам в даден момент, но за мен е важно да бъда добър човек. Пиша за това, което успява да ме одраска, впечатли или напусне. Обичам тъгата си. Обичам да се смея и да разсмивам.

От кога пишеш? Разкажи ми за първите си стъпки в поезията…
Пиша от десетина години. Беше и продължава да бъде освобождаване на емоции; словесно обясняване на това, което ме вълнува. Метафорите ми помагат да се отклоня от режещите преки значения на живота.

Колко издадени стихосбирки имаш?
Имам 2 издадени стихосбирки. Първата – „Аз мога да цитирам тишина“, е издадена от ИК „Хермес“, след като през 2013 г. спечелих Националния литературен конкурс „Хермес” за първа книга в категория поезия. Втората ми книга се нарича „Костилки от спомени“, издадена от издателство „Лъчезар Минчев“.

Поезията е…
Винаги казвам, че е убежище. Така я чувствам. Мога да кажа още десетки определения и всяко едно ще бъде вярно. Въпрос на мироглед и на моменти.

В какво положение се намира българската литература днес?
Щастлив съм, че споделям този живот с толкова талантливи и светли автори. Обичам думите им, обичам себе си, когато ги чета. Съвременната българска литература ни отразява като огледало, което чупим, когато се погледнем в него. И събираме парчетата наново.

Четат ли младите хора в България?
Разбира се, че четат. България изобилства с интелигентни, любознателни и красиви млади хора, но те не са интересни за медиите. Светът се вълнува от пороци и инсинуации, а изкуството пренебрегва подобни дребнавости.

Ще спаси ли света съвременното изкуство?
Притеснява ме това, че когато човек реши да разрушава, нищо не може да го спре. Изкуството крепи дотолкова, че да те накара да премислиш замаха си. Силата е в това – да погалиш.

Ако имаш възможност, какво би променил?
Аз не понасям агресията във всички нейни проявления. Ако можех, бих дал други очи на тези, чийто поглед е лош. Бих превърнал схватката в прегръдка.

Кой е Мартин Спасов?
Ние все още се опознаваме с него. Понякога е забавен и саркастичен, друг път – притихнал и съзерцаващ. И въпреки че върви редом с мен, Мартин е приятелят, когото нямам.

Твоето послание към нашите читатели…
Пожелавам на всички свобода и плътност. Да четат думите, които ги спасяват; да обичат, без да очакват нищо в замяна!

***
Представата за теб – представа,
която не признава други.
След тебе песента е кавър,
а райската градина – угар.
Да си облогът ми за всичко,
което проиграха дните.
Животът не търпи кавички.
Кажи ми честно и открито
защо си тишина и болка,
а в тъмното – блестяща язва.
От спомена си ми отломка,
но само целостта доказваш.
Портрет на нежността ми сива,
излез от себе си накрая.
Това, което не убива,
не може да ни продължава.
***
***
Сърцето ми при теб работи
на доброволни начала.
Преди да разберем живота,
ще ни посегне ли пръстта?
Ти имаш глад заупокоен
за непонятни дълбини.
От теб разбрах, че всичко мое
е тук, за да ме промени.
И вече знам, че да очакваш,
е все едно да вярваш в джин.
Повозих се на десет влака,
но изтървавах все един.
Дори и нежността е строга,
докосне ли те, отчужден.
Ако е тъжен твоят поглед,
не гледай мен.

***
Приятелят, когото нямам,
върви изправен след потопа.
С ожулена тъга и рамо
разбира – болката е допир.
Разкървавените си нощи
лекува с прочит на псалтира.
Но след това отрича Господ.
И знае – любовта умира.
Когато пие, плакне зими,
дошли разкаляни и груби.
Единственият му поминък
са думи, топли като губер.
Кого ще стоплят? Мен – едва ли.
Не чувам нищо след потопа.
Със него всичко сме познали.
Но само той позна живота.
Приятелят, когото нямам,
не каза нищо на раздяла.
И уж си тръгна, но остана
в напуканото огледало.

***
Срещу кого си се опълчил?
Какъв живот си обеща,
неопетнен от думи вълчи,
но опетнен от любовта?!
Илюзии, покорно близки,
в които газиш угнетен,
накараха те да поискаш
това, което си отне.
Дъждът – валял. Дъждът – пресъхнал.
Но споменът е с мокър вкус.
Подаръци от триста влъхви
получи, но не си Исус.
Не си и ти дори, защото
трептиш на чужда честота.
И лъжеш се, че е животът.
А друг живот си обеща.
***

Висящите градини падат
и статуи се чупят в пода.
Неустоимата раздяла
те гали с есенни коси.
Да отмъстиш, не е награда.
Животът просто теб убоде.
Това, което те запали,
се връща да те угаси.