Кафявите очи на баща ми

За „Вдъхновените“ разказва писателят Добромир Банев

Има моменти, които преобръщат живота ти.

Звучи като клише, но обикновено истината се крие именно в шаблоните. Мислиш си, че всичко е ясно, че нещата следват естествената си логика, а ти просто присъстваш – като на сцена, в която друг мести декора.

Когато най-малко очакваш, съдбата ти поднася изненада.

Изпитваме радост, а често и възторг, когато тя е положителна. Когато носи тъга и огорчение, учим се да се справяме с предизвикателството, което се е изпречило на пътя ни.

Моят баща почина твърде рано. Беше едва на 47, когато смъртта реши да ни го отнеме.

На 23 аз трябваше да застана лице в лице със същия този живот, който по презумпция приемаме за даденост.

За мен младостта премина в осъзнаване на отговорността да живея, в начина, по който се учех да обичам и в усвояване на разбирането, че нямаме време да очакваме, ако сами не полагаме нужното усилие. От рано се научих да правя разлика между голия ентусиазъм и целенасочената упоритост да правя всичко така, както трябва.

Само загубата на близък човек може да ни накара да погледнем на живота по по-особен начин – без залъгване, без илюзии. Майката е любов завинаги, бащата е опората, от която се нуждаем – не само докато съзряваме.

Неестествено е да губим най-близките си хора така преждевременно. Това е обстоятелство, което няма как да не даде отражение върху концепцията ти за самия живот.

Съжалявам за пропуснатите думи на обич и за изречените в мигове на юношеска самонадеяност. С времето разбрах, че много от нещата, които ме вълнуват, съм наследил от баща си. Той не успя да се зарадва заради мен.

Не стана свидетел нито успехите ми, нито на провалите ми, но точно тази най-голяма загуба ме вдъхнови да вървя уверено напред, да създавам думи, които правят щастливи другите и да разбера, че мимолетността е наш постоянен спътник, затова е важно да бъда добър, доколкото е възможно.

Научих се да не пестя нито едно „обичам те“ и да се възползвам в максимална степен от предоставените ми възможности да се виждам с близки и приятели. Защото животът не струва пет пари, ако не го споделяме с другите.

Помня кафявите очи на баща ми. Те са част от вдъхновението и днес, когато по приумица на съдбата, вече го надживях с няколко години.

Те са онази съществена брънка от творческия импулс да продължа да пиша, да общувам с хората и да вярвам на добротата, която носят в себе си.

Вдъхновение, което си струва от край до край.

Източник: vesti.bg

Facebook коментари
Твоята реклама тук - виж как!


Booking.com




Твоята реклама тук - виж как!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *