| посещения | | Питай кмета тук - коментара | Мобилна версия

В този свят аз се чувствам идиот. Може да ме застреляте.

Историите, които ви разказвам, са винаги истински. Тази също.

Това е история за човека, който никога няма да напише история. Защото душата му е пълна със слама. Мъртви треви. Нищо друго. Дори да им драснеш клечката, ще остане пепел. Все същото.

Късно снощи, когато се прибрах и беше петък вечер, и беше време за звезди и есен, и беше време за светлинки в прозорците и сгушени под стрехите гълъби, излязох на терасата. Понякога така се сбогувам с вечерите, просто стоя и слушам тишината, приемам нощта в себе си и шепна преминали през ума ми стихове, които след това бързо забравям. Не ги записвам винаги, може би някои от тях трябва да останат прошепнати към небето и да заспят смълчани в безкрая му.

Бях заредена с красиви преживявания, с любими хора, с музика. Но очите ми бързо потъмняха. Свиха се навътре в мен и не искаха да повярват на гледката. Затворих ги. Замижах силно, до бели ивици, идещи от съзнанието ми. Отворих ги отново, но тъмните драски на вечерта нарисуваха същата картина. Липата я нямаше. Онази липа, която в късната пролет и ранното лято цъфтеше изобилно, с неудържима страст, като неспирна радост от живота, със златисти висулки, на върха на които се разпукваха нежно и изгряваха уханните цветове.

Липата я нямаше. В деня, в който аз препусках по софийските улици, по разтрошените тротоари и прашните кръстовища, тя е умирала. А мен ме е нямало, за да я спася. Тя е умирала, а мен ме е нямало.

Тази липа е била посадена в отсрещния двор преди седемдесет години, от едно малко десетгодишно момиченце. Ръчицата му орисала това дърво да живее дълго, защото е било посадено с чисто сърце и с много любов. Това момиченце днес е старица на осемдесет. Но отдавна не живее в къщата с двора и липата. Къщата беше стара. Преди няколко години я продадоха на италианци. Италианците я ремонтираха, цялата грейна, покриха двора ѝ с плочи, но запазиха липата. Може би от уважение към историята и все още живата първа собственичка. Отсякоха обаче една буйна круша, която им пречеше на ремонтните дейности. Година или две след ремонта, италианските инвеститори продадоха реновираната къща на някакъв богат българин.

Когато снощи погледнах натам, липата я нямаше. Този човек я беше премахнал, за да не пречи на маневрите на големия му джип, който паркира в двора на къщата и да не се налага всяка есен да чисти големите количества паднали от дървото листа. Очите ми сега виждаха само отсрещната сграда, с остъклени мизерни балкончета – къде с винкел, къде с пластмасова дограма, по които нямаше цветя. Българският гений, който е измислил остъклените балкони, не ги е предвидил за отглеждане на цветя, от тях не преливат петунии, сакъзчета и латинки, за да е красиво за очите. Остъклените балкони са измислени за място на киселото зеле. Все пак, цветята не се ядат, а българинът държи на стомаха си повече, отколкото на красотата около себе си. Та може ли сокът от киселото зеле или свинското с кисело зеле, или сармите с праз и ориз да се сравняват с някакви безполезни цветя?

Липата я нямаше. Онзи, който я беше отсякъл, докато съм отсъствала, имаше сламена душа. Заспах късно и трудно. Чувствах се като недоимъка на деня. Недостигнах, за да живее.

Сънувах липата, сънувах зеленото ѝ, пълнокръвното ѝ, сънувах момиченцето, което я бе посадило, сънувах пъстрите сойки, които се свираха в короната ѝ, и черните косове, подскачащи игриво в своята забавна птичешка гоненица. Не знам дали ви се е случвало някога да се будите.., плачейки. Със сълзи, които в първия момент на пробуждането не можете да си обясните, защото съзнанието ви е все още в полусън. После бавно си спомняте и разбирате, че цялото ви лице и възглавницата ви са мокри от някаква първична, непреодолима тъга, пари ви отвътре, казвате си Спри!, но не спирате и отново заплаквате, защото кошмарът продължава и сънят е бил само зла прелюдия към реалността. А реалността е вече утро и липата я няма. И мен ме е нямало, когато тя е умирала.

Спомних си актрисата Мара Чапанова, съпруга на композитора Георги Тутев, с чиито истории отраснах, защото живееше два етажа под нас и ходех у тях с удоволствие. Слушахме музика и ми разказваше за театъра. Тя спаси едно дърво с тялото си. Просто го беше прегърнала и не помръдна, докато не се съгласиха да го оставят живо. Това се случи още в началото на 90-те, когато първите строителни предприемачи сечаха наред, за да строят и да печелят пари. Не им пукаше за дърветата. Не им пука и днес.

Аз съм неспособна да оцелея в този свят, защото страдам до сълзи за едно дърво. В този свят аз се чувствам идиот. Може да ме застреляте и да си живеете спокойно зад мъртви липи и остъклени балкони. Попитайте Господ защо ме е посадил на място, където умират живи дървета, покосени от мъртви хора с мъртви джипове. Той нещо се е объркал, бил е влюбен или пиян. Аз съм го питала, но не ми отговаря, а ме праща да изпълнявам задачи, докато умират липи. Моите липи. Всичките в този град. Посадени от момиченца.

Човекът, който отряза дървото, никога няма да напише история. Ще стихне в гроба безименен и неизвестен, защото е мъртвороден и душата му е пълна със слама. Но аз със сигурност ще умра преди него, в някоя утрин като тази, заедно с есента, заедно с последните повалени клонки на някоя липа, които изчезват под безмилостната метла, разчистваща място за джипа…

Автор: Лидия Делирадева

Медия 60 ТИЯТ ГРАД, благодари на Лидия Делирадева и се надяваме да я четем отново тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

За още новини, харесайте страницата ни във Facebook ТУК.

Реклама

Тук може да е твоята реклама!

Медия 60 ТИЯТ ГРАД Ви предлага уникална възможност за осъществяване на комуникация с вашите потенциални клиенти.

Как? Клик и виж!




Спестете 10% при резервация в Booking.com през нашия сайт. Тук и сега!

Booking.com

Още новини в снимки
Powered by WordPress | Theme Designed by: T-Mobile - Black Friday | Thanks to promo codes - Verizon, at&t - promo codes and read more